Дзифт. Най-после български филм, който изглежда добре.
Заслужава си да се гледа дори само заради сцената, в която Ада пее. Виж снимката.
Твърде умен и твърде черен филм. Но това се очакваше.
Category: аз
Categories
Дисекция на един грабеж
Понякога хората ми казват, че мисля прекалено много. Трябва да призная, че е вярно.
Един прост пример: неведнъж съм разсъждавал над това какво бих направил ако се опитат да ме оберат на улицата. В кой случай бих се опитал да избягам, в кой случай бих се бил за вещите си и в кой случай бих вдигнал бялото знаме. Ще ви спестя сложната блок-схема от зависимости между брой, физически размер на крадците, въоръжение и редица други фактори. Вместо това ще ви разкажа една истинска история, в която цялото умуване ми влезе в полза.
Хладна вечер в Сан Франциско, точно между WordCamp и An Event Apart. По случай свободния ден всички колеги се бяхме събрали у Мат, на бира и раздумка за още по-новия административен интерфейс (да, да, менюто е в ляво, спокойно). На връщане към хотела с един колега решихме да използваме приятното време и да се приберем пеша. Вече бяхме на 4 пресечки от чаршията на Сан Франциско – Market St., когато на 2nd и Howard от малка уличка изскочиха двама мексиканци. Макар и притеснени, бяха достатъчно убедителни, за да ни накарат да се разделим с наличното си имущество.
Престъпление и наказание. Не бяхме мафиоти, затова опитът ни за възмездие се ограничи до викането на полиция. Тогава разбрах защо американците си позволяват да живеят в полицейска държава. Нямаше шкембета, нямаше люпене на семки, нямаше и грам пренебрежително отношение. Професионализъм е неприятно клише, но няма да се поколебая да го използвам. От двамата полицаи и от действията им лъхаше професионализъм. С нито една дума не намекнаха, че има шанс да си върнем вещите, но останахме с такова впечатление. Поне до следващия ден.
Следващият ден беше белязан от материалната ми лекота. Опитвали ли сте да излезете от къщи без телефон, портфейл, раница, компютър, без нищо? Само с един паспорт и магнитна карта за хотела? Усещането е страхотно. Особено на фона на планината от iPhone-и, Blackberry-та, лаптопи и DSLR-и в ръцете на блогващи, twitter-ващи и flickr-ващи geek-ове на конференцията. Останах неразбран как може това, което ми да се е случило да се определи по начин различен от: „this sucks!“. Не, не смучеше, чувствах се свободен.
Не смучеше и защото всичко което загубих можех да си купя. Компютър, очила, чадър, телефон. Единственото, което не можех да си върна и имаше сантиментална стойност за мен беше едно леко, жълто, по-възрастно от мен фризби. Боли ме малко за него, но спомените за среднощните игри са далеч по-важни от самия предмет. Друго важно нещо, което не загубих беше и капка от психическото си здраве. Очевидно е имало смисъл от препрочитането на пътеводителя и от разиграването на евентуални кражби в главата ми. Крадците бяха по-уплашени от нас. Пък и се снабдиха с един кашон непотребни вещи.
Накрая се оказа, че не съм загубил нищо. Даже по-скоро спечелих – малко опит и една история, която да разказвам на внуците си пред камината. „Беше една люта зима, през август 2008-о, когато…“
Ето още малко от машината на времето. Долното ревю на Небеса съм писал преди почти 4 години, на 21 юни 2004г.:
Отдавна не бях гледал пукнат филм. Небеса започна обещаващо, пък и филмите с подобни голи пиано мотиви рядко са за изпускане. Погледах. Не съм плакал на филм от 6 годишен – краят на Питър Пан ме съкруши. Онази вечер също не плаках, но идеята ми изглеждаше по-добра от всякога.
След края майка ми, която само хвърляше по някой заблуден поглед към телевизора (освен когато бащата попита Филипа: „А, ти обичаш ли го?“ – тогава майка ми надигна глава, загледа се и подсказа на Бланшет: „Си“. Филипа повтори същото двайсетина секунди по-късно), ме попита: „И какво разбра от този филм?“. Аз не отговорих нищо.
Просто се надявам ако един ден случайно попадна в ситуация подобна на тази на бащата на Филипо да постъпя като него. Надявам се и ако случайно един ден попадна в ситуация подобна на тази на Филипо да постъпя като него.
В крайна сметка разбрах, че на небето няма място за всички. Някои все пак полетяха…
Ако Небеса ви е допаднал, не пропускайте L’ Enfer.
Обичам да се смея. За съжаление на много хора, обичам и да се шегувам. През годините съм намерил малко хора, които да имат подобно на моето чувство за хумор. Камен Донев е един от тях.
Когато Лина ми се обади и ми предложи билети за моноспектакъла му За народното творчество, дори стоте милисекунди, в които се колебах, ми се сториха предателство към таланта му.
Снимката е на Боби Димитров, CC-BY-SA.
След представлението не можех да кажа много неща, тъй като ченето и коремът ми бяха схванати. От смях.
Още:
Categories
Сутрешно блаженство
Начало на деня: аларма, snooze x 6, изцъкляне пред вече твърде късния час, свръхзвуково миене на зъби, изстрелване като коркова тапа към училище/офиса.
Не, благодаря.
Тествал съм ставането 15 минути преди излизане с години и това само ме е убедило, че има и по-добри начини за започване на деня.
„Пренавиването“ на алармата не ми помага да се наспя повече. Сънят, прекъсван от аларма, е като пиенето на бира с посещаване на тоалетната на всеки 200 милилитра – може да продължи вечно, без накрая да имаме чувството, че сме консумирали алкохол (спали, ако следите метафората).
Веднъж станал, раздвижването и чистия (или поне свежия) въздух могат да нанесат непоправими вреди на сънливостта ми. Най-простата гимнастика от началното училище върши чудесна работа без сложността от специални уреди и разходки до специализирани клубове. Най-ефективна е разгрявката на тераса, особено ако имате хубава гледка. На високо София губи циничния си вид от повърхността.
Разкършил рехавите си мускули, на сутрешен ред идва храната. Не мога да се съглася с хората, които пропускат закуската и ободряващия чай. Разбирам ги, че бързат и не са свикнали да се хранят след ставане, но повярвайте ми – не са прави. Какво по-вдъхновяващо има от филия с пушени гърди, 5-6 нарязани репички и втора филия със сладко от ягоди и сирене. Всичко това разбира се гарнирано с чай алпинист, обилно залято със синьото небе през прозореца и добре изстискано от всички хартийки и опаковки по масата. Ако имах повече време щях да снимам закуската, а не да я описвам толкова пространно.
Настроението може да дойде не само от храната. Готварската книга за мъже, както винаги е източник на разбираема мъдрост:
Добрите резултати при приготвянето на храната идват с доброто настроение, а доброто настроение не е постоянен спътник на човека. Добрата музика, обаче влияе върху настроението. Ето защо любимата мелодия ще окаже своето благотворно въздействие.
Моят сутрешен избор без капка колебание е сутрешната програма по Ретрорадио с Митко Павлов. Ако сте от моята партия и понякога ви обвиняват в тъповат хумор, то предаването е точно за вас. Сутрешната програма е източник на вечни бисери като: „имам тлъстички паласки, нуждая се от ласки
“, „времето е в нас, ние сме във времето, както е казал поетът навремето
“, „както казваше Цецо Мъглата: обещааавааам да съм верен до гроооб
“. И още стотици други, които не съм си правил труда да записвам, а просто съм оставял да ме карат да се усмихвам.
Да посрещна хубавите и лошите неща, които ще ми предложи деня, с усмивка – това е целта на моята сутрешна програма.