Category: разказвам

Така се случи, че бях до ескалатора в мола. Няма значение кой.

Пред мен вървеше мъж. В едната ръка – дете, в другата – голям хартиен плик от McDonalds.

Към същия този мъж се приближи младеж. Вместо просто да застане нахално пред мен, той направи нещо друго. Удари мъжа. Не много силно – толкова, че да не падне а, само да се килне назад и да се върне обратно. Все едно бе на пружина.

Защо храниш детето с McDonalds, бе идиот с идиот?! Какво ти е направило?

Бяг. Охрана. Нищо интересно повече.

Зарадвах се много, че бях свидетел на точно тази случка. Не заради McDonalds и глобализацията. А защото на някого му пукаше достатъчно.

Понякога хората ми казват, че мисля прекалено много. Трябва да призная, че е вярно.

Един прост пример: неведнъж съм разсъждавал над това какво бих направил ако се опитат да ме оберат на улицата. В кой случай бих се опитал да избягам, в кой случай бих се бил за вещите си и в кой случай бих вдигнал бялото знаме. Ще ви спестя сложната блок-схема от зависимости между брой, физически размер на крадците, въоръжение и редица други фактори. Вместо това ще ви разкажа една истинска история, в която цялото умуване ми влезе в полза.

Хладна вечер в Сан Франциско, точно между WordCamp и An Event Apart. По случай свободния ден всички колеги се бяхме събрали у Мат, на бира и раздумка за още по-новия административен интерфейс (да, да, менюто е в ляво, спокойно). На връщане към хотела с един колега решихме да използваме приятното време и да се приберем пеша.  Вече бяхме на 4 пресечки от чаршията на Сан Франциско – Market St., когато на 2nd и Howard от малка уличка изскочиха двама мексиканци. Макар и притеснени, бяха достатъчно убедителни, за да ни накарат да се разделим с наличното си имущество.

Престъпление и наказание. Не бяхме мафиоти, затова опитът ни за възмездие се ограничи до викането на полиция. Тогава разбрах защо американците си позволяват да живеят в полицейска държава. Нямаше шкембета, нямаше люпене на семки, нямаше и грам пренебрежително отношение. Професионализъм е неприятно клише, но няма да се поколебая да го използвам. От двамата полицаи и от действията им лъхаше професионализъм. С нито една дума не намекнаха, че има шанс да си върнем вещите, но останахме с такова впечатление. Поне до следващия ден.

Следващият ден беше белязан от материалната ми лекота. Опитвали ли сте да излезете от къщи без телефон, портфейл, раница, компютър, без нищо? Само с един паспорт и магнитна карта за хотела? Усещането е страхотно. Особено на фона на планината от iPhone-и, Blackberry-та, лаптопи и DSLR-и в ръцете на блогващи, twitter-ващи и flickr-ващи geek-ове на конференцията. Останах неразбран как може това, което ми да се е случило да се определи по начин различен от: „this sucks!“. Не, не смучеше, чувствах се свободен.

Не смучеше и защото всичко което загубих можех да си купя. Компютър, очила, чадър, телефон. Единственото, което не можех да си върна и имаше сантиментална стойност за мен беше едно леко, жълто, по-възрастно от мен фризби. Боли ме малко за него, но спомените за среднощните игри са далеч по-важни от самия предмет. Друго важно нещо, което не загубих беше и капка от психическото си здраве. Очевидно е имало смисъл от препрочитането на пътеводителя и от разиграването на евентуални кражби в главата ми. Крадците бяха по-уплашени от нас. Пък и се снабдиха с един кашон непотребни вещи.

Накрая се оказа, че не съм загубил нищо. Даже по-скоро спечелих – малко опит и една история, която да разказвам на внуците си пред камината. „Беше една люта зима, през август 2008-о, когато…“

Предишният проблем с един отменен полет, освен добре забравен ми се струва и като капка в морето. Да си призная преди това пътуване не бях имал проблеми с въздушни разходки, но сега ми се връща.

След първият отменен полет за Мюнхен последва и втори и пред угрозата от трети минахме на друга схема. Летя в неделя следобед за Франкфурт, спя там и на следващия ден на обед пътувам за Денвър и после по план. Всичко звучеше прекалено хубаво.

Софийското летище ме посрещна с евакуация. Точно докато си взимах бордовата карта казаха по радиото, че поради бла-бла, бомбена заплаха трябва да се изнесем. Разбира се, никой не обърна внимание и всички гишета продължиха невъзмутимо работа. Огън не се виждаше, гърмежи не се чуваха, защо да се евакуират? В крайна сметка новината се разнесе по-скоро от уста на уста, отколкото от радио на уши и започнахме да се „евакуираме“. Изразът „евакуирам се“, обаче носи в себе си много повече значение и емоцинален заряд, отколкото случилото се онзи вчера/онзи ден на милото софийско летище.

Първият проблем бяха красивите пеперудени врати. Помня как преди време на летището в Будапеща с Пенчев заседнахме в една такава и ни отне няколко минути да се отскубнем от хватката ѝ. Това двама, представете си какво се случва когато няколко стотин „евакуиращи се“ се опитват да минат през точно две такива врати. След половин час вече имах възможността сам да се убедя, че навън не беше студено.

Въпреки че времето беше приятно, суматохата не беше. Полицаите постоянно ни избутваха по-далеч и по-далеч. Единственото забавление ми беше да пощракам малко. Процедурата по проверка на летище отнема около час и наистина след толкова някъде пуснаха ордите вътре. Там разбира се тоталното объркване продължи и се тъпкахме като сардини, около проверката за сигурност. Не са ме тъпкали така от металските концерти.

Престоят във Франкфурт ми хвърли прах в очите, че положението е вече под контрол. Видях няколко мечета на летището, сложиха ме в четиризвезден хотел с прилична храна и интернет. На сутринта стигнах навреме, полетът ми за Денвър също излетя навереме, даже десетте часа минаха доста бързо (Рататуй, редизайн на блога, Сняг).

Не съм бил на много американски летища, но на всичките още на първата стъпка лъха на сериозна сигурност, че всички прииждащи сме много несигурни. И ние сме. Така де – не сме :-) Стига с отколнения, историята нататък става по-динамична. Първо, решиха, че нещо не им харесва и ме държаха един час за вторична проверка, за „selected passengers only“ както казват те. Изглежда някой не е повярвал на някоя част от документите, защото ме разпитваха много подробно къде ще ходя, кога е основана фирмата, кой е Тони, с какво се занимаваме и така нататък. Пуснаха ме, но дето има една приказва: „кел файда“. Въпреки последвалото тичане, късметът ми изневери и си изпуснах полета за Тусон (мда, така се произнася Tucson) за точно трийсет секунди. Помогнаха разбира се и подробностите, че трябваше да пътувам с влакче до изхода ми и че самолетът ми излиташе от изход B90 (изборът е бил измежду B1 и B95, като 1 е най-близкия, 95 – най-далечния). Нека все пак не отдаваме всичко лошо на късмета и да видим какво става по-нататък.

Секунди след като разбирам, че самолетът е хвръкнал без мен вече си говорех с customer service-а на United и ме пренасочваха за полета на друга компания, до същото място, след по-малко от час. Отново подтичкване (този път е A32, следователно пак се таралянкам на влакче), стигам точно навреме, но се оказва, че дамата, която ми е издала билета е забравила някаква много важна част и не могат да ме пуснат. И не ме пуснаха. Сега, 3 часа по-късно все още съм на непрекрасното денвърско летище и чакам да хвана последния последен полет до Тусоон за деня, за който с триста зора се докопах, тъй като всички места били заети. С две усмивки всичко се постига да знаете.

За три не ми се мисли…

What the…

Целите на по-долното дълго писание са главно 2:

1. да прекратя по възможно за мен най-грандиозен начин дългото ми неписане
2. да споделя едно прекрасно пътуване, едно от тези, които не му се случват често на човек, пък камо ли на мен
3. да се сещам за горното пътуване във вечерите, в които си чета старите писания
4. да запълня с пуканки устите на всички неверници, обвиняващи ме, че съм си бил, видите ли, зарязал този, хъмм…. блог

The revelation

Zeroth revelation

Цялата история по своята същност сега ми е доста затъмнена. Добре, че си донесохме няколко гигабайта снимки, които да ми припомнят някои ненужни подробности и да се опитват да скрият истинските усещания, които обаче аз помня.

Нека не губя ценното ти време – става дума за разходка до съседна нам Турция с цел съзерцаване на слънчевото затъмнение. Спътници: Виша, една нейна приятелка и още два автобуса без трима души (главно варненски астрономи).

Day Zero

Прескачам скучното и непоспаливо среднощно пътуване с влак от София за Варна.

Не знам дали варненската обсерватория винаги е имала толкова разговорливи пазачи, от които можеш да научиш много за живота, най-вече за любовта като неразделна част от него, но точно в момента, в който ние се озовахме в обсерваторията, пазачът бе точно такъв.

Във времето оставащо до отпътуването за Турция се пошляхме около морето и си намерихме (Виша де) лебеди за снимане. Ето я в акция:

Day One

Събуден бях току пред вратите на Троя.

Да си призная бях леко разочарован от това твърде историческо място. Нищо интересно там, освен прекрасния зелен цвят и смешния дървен кон. Трева, делвички и амфитеатри.

Последва дългичко пътуване из също толкова прекрасно-зелената крайбрежна Турция та чак до Кушадасъ. Иначе пълния с туристи курорт на орлите беше празен, мирен и спокоен. Идеално време за разходки и снимане на залези. По време на второто мероприятие аз блажено си хапвах на шведската маса, докато Виша се е потила навън. Е, за отплата на труда, аз най-нагло ще ѝ открадна снимките (втората и третата са нейни, затова пък много хубави).

Ако сте забравили, нека ви напомня – на нашето мило черноморие не можете да видите истински залез. Колкото и нощи да стоите будни, колкото и да се напиете! Не можете. Точка. Купонът може да е на изток от рая, ама залезът е отпрашил надругаде.

Day Two

Ден за шматкане помежду забележителности. Пътуването към тях беше спектакълно. Сега е момента да спомена един човек. Най-готиният първокурсник физик-задочник. Вальо.

Вие сте мрачни? Изпитвате досада, примесена с умора от живота, студени вълни. Наблюдават се набръчквания по вашето чело и неразтегляне на устните ви. Симптомите сочат само едно: имате нужда от Вальо. Специално за нас – версия с китара – за π пъти повече настроение и веселие.

Искахме – неискахме, стигнахме до Ефес. Древен град, лъхащ на история и бъкан от туристи. Аман от туристи :) Добре, че си намерихме отбивка от главните туристически артерии, в която да си починем и поснимаме на спокойствие:

„О, комши!“ – така възкликваха турските сувенирни търговци, щом узнаеха произхода ни. С това автоматично цената падаше и пазарлъка ставаше още по-безсмислен и следователно по-интересен и напрегнат. Ние да не сме ти онези шваби дето като им кажеш десет евро и плащат и се радват. Две джиджавки за три евро. Точка. Пазарлъкът ще спаси света. Ако любовта случайно не успее, разбира се. Как можа да си го помислиш?!

Следваща спирка – Памук Кале – величествен и красив естествено тебеширено-варовиков природен феномен. След всичките епитети нека покажем:

Памук кале беше идеално място да си измием краката, да се посмеем, почти да се изгубим и да поиграем фризби (накъде без него!). Красота и изящество.

Много, ама много внимавайте с простите числа на Ферма. Защо ли? Защото 5 е такова, а вечерта след „забележителния“ маратон трябваше да спим за смешни пари в 5-звезден хотел. След кратко пътегубене бяхме там след 22. И тук започна веселото. Няма да навлизам в подробности, но последваха 4 часа караници заради неуредени стаи, нямане къде да спят семейства с малки врещящи деца и най-вече заради тоталното нежелание за компромис на повечето страни. Заплахи се сипеха на почти десетки езици. Най-весело беше, когато започнаха към 2 да будят вече спящите, за да ги питат дали в тяхната стая са настанени по-малко на брой хора, отколкото тя събира. В крайна сметка всички изпоналягаха някъде. Даже успяхме и да вечеряме. Смешни пари – смешен хотел.

Винаги точно така съм си представял нощта преди важно събитие като слънчевото затъмнение.

А day to remember

Нашите проблеми не попречиха на затъмнението да си свърши работата. Как да кажа… такава гледка те кара да се чувстваш част от нещо голямо. По-голямо отколкото разумът ти може да проумее и той тихичко и кротко се самоизключва. Оставя те във владение на възможно най-нерационалния господар в този момент – сетивата ти. Сетивата никога не изпускат контрола – още с първото отхапване от слънцето сърцето ти притихва. Сянката се намества по-удобно и още едно огнено петно изгасва. Болезнено красиво е, но няма смисъл от снимки – те само заблуждават. Мракът настъпва, слънцето отстъпва. Борбата на еуфорията и дискомофрта е по-силна теб. Суматоха. Могъщият огнен дракон изнемогва, очите на целия свят са се вперили в очакване на разгрома му. Игривите последни пламъчета не оставят съмнение за изхода на двубоя, когато…

Искрица надежда се прокрадва изпод наметалото на мрака, ритъмът на сърцето надбягва стотици коне в напредварата си с отчаянието, всяка капка от кръвта ти търси в себе си последните лъчи и…

От всички страни политат ангели, носещи божествените звуци на светлината. Ударите на сърцето утихват, очите се отпускат. Мракът тича заднешком, краката му се спъват в широкия плащ и го късат, светлината струи от всички страни, блаженото спокойствие отново завладява света, сетивата се отдават на заслужен отдих и в суматохата на наздравиците връщат владението на разума. Той хваща здраво юздите, събира спомените от последните няколко часа, слага им малко, разбираемо само за него си, етикетче и нежно, но стремително продължава напред…

Сетива? Разум? Превзети слова и измислени картини? Сигурно нямаш време да се занимаваш с нерационалните ми глупости. Специално за теб – истината (натисни върху истината, за да научиш цялата истина):

Бележка: използвани са снимки на Виша и baccus. Да си знаете :)