За разлика от повечето съботни утрини, които започваха с въпроса „Защо по-дяволите сме пак в София?!“, първата ми такава за 2008-а беше с по-различни очертания. Кресло в топли тонове, табуретка в същите, чаша черен чай и малка купчинка хартия. Без да броим хората.
През цялата 2007-а година бях абониран за интернет изданието на Капитал. Разбира се с идеята да го следя, да чета статиите и да им се радвам. Реалността обаче избяга в съвсем друга посока – подминавах петъчните им писма със съдържанието на утрешния брой, още имам няколкостотин непрочетени съобщения от тях в агрегатора.
За сметка на това снощи прочетох почти целия нов брой онлайн. Промяната на статуквото беше продиктувана от съвсем характерната човешка черта да си правим гадно един на друг, само дето аз направих гадно само на мен си. Днес излизаше първият в историята брой на Капитал, за който аз съм абониран. На хартия.
Фен съм на Капитал от 5-6 години, когато баща ми го носеше всяка седмица от службата си. Събирах си тогавашните Light-ове, в които успях да проследя последните дни на добрия Богдан Русев и да се откажа от урбанистичния такъв. Някъде там за първи път забелязах статиите на Еленко Еленков и въпреки, че не ми направиха силно впечатление споменът беше достатъчен за да се сетя кой е и да съм един от първите, които забелязаха, че си е направил блог. Сигурно и други конкретни спомени са ми останали от онези дни, но не са те важните.
И досега Капитал е един от редките ми, но пък ценни катализатори на артистично настроение, замечтаност и лека меланхолия. Основната причина, която след сериозни мозъчни напъни успях да съчиня е, че там става дума главно за умни или за красиви неща. За преосъществен ценител на умното и неосъществен ценител на красивото няма по-хубавa комбинация от тези двете.
