Предишният проблем с един отменен полет, освен добре забравен ми се струва и като капка в морето. Да си призная преди това пътуване не бях имал проблеми с въздушни разходки, но сега ми се връща.
След първият отменен полет за Мюнхен последва и втори и пред угрозата от трети минахме на друга схема. Летя в неделя следобед за Франкфурт, спя там и на следващия ден на обед пътувам за Денвър и после по план. Всичко звучеше прекалено хубаво.
Софийското летище ме посрещна с евакуация. Точно докато си взимах бордовата карта казаха по радиото, че поради бла-бла, бомбена заплаха трябва да се изнесем. Разбира се, никой не обърна внимание и всички гишета продължиха невъзмутимо работа. Огън не се виждаше, гърмежи не се чуваха, защо да се евакуират? В крайна сметка новината се разнесе по-скоро от уста на уста, отколкото от радио на уши и започнахме да се „евакуираме“. Изразът „евакуирам се“, обаче носи в себе си много повече значение и емоцинален заряд, отколкото случилото се онзи вчера/онзи ден на милото софийско летище.
Първият проблем бяха красивите пеперудени врати. Помня как преди време на летището в Будапеща с Пенчев заседнахме в една такава и ни отне няколко минути да се отскубнем от хватката ѝ. Това двама, представете си какво се случва когато няколко стотин „евакуиращи се“ се опитват да минат през точно две такива врати. След половин час вече имах възможността сам да се убедя, че навън не беше студено.
Въпреки че времето беше приятно, суматохата не беше. Полицаите постоянно ни избутваха по-далеч и по-далеч. Единственото забавление ми беше да пощракам малко. Процедурата по проверка на летище отнема около час и наистина след толкова някъде пуснаха ордите вътре. Там разбира се тоталното объркване продължи и се тъпкахме като сардини, около проверката за сигурност. Не са ме тъпкали така от металските концерти.
Престоят във Франкфурт ми хвърли прах в очите, че положението е вече под контрол. Видях няколко мечета на летището, сложиха ме в четиризвезден хотел с прилична храна и интернет. На сутринта стигнах навреме, полетът ми за Денвър също излетя навереме, даже десетте часа минаха доста бързо (Рататуй, редизайн на блога, Сняг).
Не съм бил на много американски летища, но на всичките още на първата стъпка лъха на сериозна сигурност, че всички прииждащи сме много несигурни. И ние сме. Така де – не сме :-) Стига с отколнения, историята нататък става по-динамична. Първо, решиха, че нещо не им харесва и ме държаха един час за вторична проверка, за „selected passengers only“ както казват те. Изглежда някой не е повярвал на някоя част от документите, защото ме разпитваха много подробно къде ще ходя, кога е основана фирмата, кой е Тони, с какво се занимаваме и така нататък. Пуснаха ме, но дето има една приказва: „кел файда“. Въпреки последвалото тичане, късметът ми изневери и си изпуснах полета за Тусон (мда, така се произнася Tucson) за точно трийсет секунди. Помогнаха разбира се и подробностите, че трябваше да пътувам с влакче до изхода ми и че самолетът ми излиташе от изход B90 (изборът е бил измежду B1 и B95, като 1 е най-близкия, 95 – най-далечния). Нека все пак не отдаваме всичко лошо на късмета и да видим какво става по-нататък.
Секунди след като разбирам, че самолетът е хвръкнал без мен вече си говорех с customer service-а на United и ме пренасочваха за полета на друга компания, до същото място, след по-малко от час. Отново подтичкване (този път е A32, следователно пак се таралянкам на влакче), стигам точно навреме, но се оказва, че дамата, която ми е издала билета е забравила някаква много важна част и не могат да ме пуснат. И не ме пуснаха. Сега, 3 часа по-късно все още съм на непрекрасното денвърско летище и чакам да хвана последния последен полет до Тусоон за деня, за който с триста зора се докопах, тъй като всички места били заети. С две усмивки всичко се постига да знаете.
За три не ми се мисли…
