Ние сме късметлии.
Проблемите ни се въртят в голямата си част между (не)вземане на изпити, крайни срокове на проекти, любовни терзания, качеството на работа на MySQL, дати и посещения на концерти, театри и мюзикъли, чакане на точно определени таксита, спорове за операционни системи, плюшени играчки, книги и чайове…
Не мисля, че трябва да се тревожим за всички, чиито проблеми са далеч извън тези рамки. Просто не е лоша идея понякога да се радваме на късмета си…
„A penny for your thoughts?“ При нормални обстоятелства отговорът би бил: „Не. Трябва да ти дам много, много повече ако наистина искаш да ги споделя.“ Онази вечер беше различно. „Няма нужда от penny. Готов съм и без него.“
Виновна бе Касиопея. Точно онова странно съзвездие. Краткото съзерцаване в ярките звезди във формата на криво W успя да ме накара да погледна на спомените си от малко по-друг ъгъл. Нямаше ги носталгията и усещането, че хубавите моменти са останали някъде там и няма да се повторят и че ни остава само да си спомняме за тях загледани някъде в нищото, с опрени на дланите глави.
Касиопея все още пази много мои красиви спомени.
Лилиите, хората, тишината, мислите. По-скоро хората.
Вече пази още един.
A penny saved is a penny earned.
Тази вечер във Фантастико ми се случи нещо, не особено често случващо ми се. Напазарих си аз, и на касата… останах някакси без думи. Не че съм особено приказлив, но и малкият словесен мой поток пресъхна. Пред мен стоеше едно от най-красивите момичета, които съм виждал някога. Не беше от тези, които се забелязват отдалече, но отблизо редовият мъжки дъх спира. Нямам намерение да навлизам във визуални подробности (не ми беше удобно да снимам), но за целта на изложението само трябва да се отбележи, че беше стройна и слаба. В този момент направих грешката да откъсна поглд от нея и да погледна към купчинката продукти, които си беше купила. Малко пакетче бонбони Lindt. Средна кутия Figaro. Голям шоколад Lindt с карамел. Кутия течен шоколад. Шоколадови пурички.
It’s not bad when the sun’s out, but the sun only comes out when it feels like coming out.
Холдън
Снощи се върнах към позабравената петъчна вечерна разходка. Из центъра. Сам. Измъкнах се от дългите ръце на малките, тъмни и леко мистични улички точно навреме за макаронена салата и малка пица в Торонто преди да затворят. Вечерта не послушах един приятелски съвет и не си легнах, когато му беше времето. Вместо това си облякох нещо топло и гледах отново Небеса. Още си спомням кристално ясно първия ми досег с този филм. Снощи не беше много по-различно.
Доста по-късно умората си каза думата и на средата на „Прасчо“ се събудих с глава върху клавиатурата…
Има нещо в такива вечери. Не е нещо много хубаво. Сякаш не е и нещо лошо. Обичам ги. Обичам смесицата между почти мъртвешко спокойствие и влудяваща тръпка. Нещо пристрастяващо е…