Author: николай

Понякога хората ми казват, че мисля прекалено много. Трябва да призная, че е вярно.

Един прост пример: неведнъж съм разсъждавал над това какво бих направил ако се опитат да ме оберат на улицата. В кой случай бих се опитал да избягам, в кой случай бих се бил за вещите си и в кой случай бих вдигнал бялото знаме. Ще ви спестя сложната блок-схема от зависимости между брой, физически размер на крадците, въоръжение и редица други фактори. Вместо това ще ви разкажа една истинска история, в която цялото умуване ми влезе в полза.

Хладна вечер в Сан Франциско, точно между WordCamp и An Event Apart. По случай свободния ден всички колеги се бяхме събрали у Мат, на бира и раздумка за още по-новия административен интерфейс (да, да, менюто е в ляво, спокойно). На връщане към хотела с един колега решихме да използваме приятното време и да се приберем пеша.  Вече бяхме на 4 пресечки от чаршията на Сан Франциско – Market St., когато на 2nd и Howard от малка уличка изскочиха двама мексиканци. Макар и притеснени, бяха достатъчно убедителни, за да ни накарат да се разделим с наличното си имущество.

Престъпление и наказание. Не бяхме мафиоти, затова опитът ни за възмездие се ограничи до викането на полиция. Тогава разбрах защо американците си позволяват да живеят в полицейска държава. Нямаше шкембета, нямаше люпене на семки, нямаше и грам пренебрежително отношение. Професионализъм е неприятно клише, но няма да се поколебая да го използвам. От двамата полицаи и от действията им лъхаше професионализъм. С нито една дума не намекнаха, че има шанс да си върнем вещите, но останахме с такова впечатление. Поне до следващия ден.

Следващият ден беше белязан от материалната ми лекота. Опитвали ли сте да излезете от къщи без телефон, портфейл, раница, компютър, без нищо? Само с един паспорт и магнитна карта за хотела? Усещането е страхотно. Особено на фона на планината от iPhone-и, Blackberry-та, лаптопи и DSLR-и в ръцете на блогващи, twitter-ващи и flickr-ващи geek-ове на конференцията. Останах неразбран как може това, което ми да се е случило да се определи по начин различен от: „this sucks!“. Не, не смучеше, чувствах се свободен.

Не смучеше и защото всичко което загубих можех да си купя. Компютър, очила, чадър, телефон. Единственото, което не можех да си върна и имаше сантиментална стойност за мен беше едно леко, жълто, по-възрастно от мен фризби. Боли ме малко за него, но спомените за среднощните игри са далеч по-важни от самия предмет. Друго важно нещо, което не загубих беше и капка от психическото си здраве. Очевидно е имало смисъл от препрочитането на пътеводителя и от разиграването на евентуални кражби в главата ми. Крадците бяха по-уплашени от нас. Пък и се снабдиха с един кашон непотребни вещи.

Накрая се оказа, че не съм загубил нищо. Даже по-скоро спечелих – малко опит и една история, която да разказвам на внуците си пред камината. „Беше една люта зима, през август 2008-о, когато…“