Category: аз

Снощи откривата лекция по Мрежова Сигурност свърши бързо и слязох до центъра. Отнесох набързо каквото имах да нося. Беше към 8 и малко. По същото време, по което правех онези мои петъчни разходки. Опитах се да повторя изживяването. Влязох в книжарницата. Купих си две книжки в една – номер 24 и номер 25. Нямах си копие в София. А ми трябваше. Дали все пак не ми трябва нещо малко и глупаво? Не. Но идеята за него ми трябва. Отново както преди ядох в Тропс къща. Отново както преди… Само че този път светлините на града не ми даваха успокоението след уморителния ден. Липсваше ми свободата. Липсваха ми двата часа, в които не мислех почти за нищо, но дори за мен си изглеждах замислен. За съжаление снощи ги замених с два часа размисли и спомени. Спомних си за една специална петъчна разходка. Доста мълчалива, въпреки че не бях сам. И много истинска…

Сега осъзнах нещо, което сякаш винаги съм знаел. Думите рядко помагат. Ако нещо не може да се постигне без думи то рядко, много рядко може да се постигне с думи. Разговори. Или преговори. Е понякога забравям какво съм осъзнал и какво съм знаел…

Най-после един човек бе наистина искрен с мен. Не го очаквавах. Заболя ме. Но трябваше.

Ролите малко се разменят. Защото онзи Николай си отиде. Онзи, който беше искрен до болка. Който се появи изневиделица. Особено за мен. Който искаше. Да – искаше. Който искаше нещо невероятно просто и с невероятна лекота успяваше да го прави невероятно сложно. Който беше готов да даде двойно повече отколкото искаше. Който не знаеше, обаче какво и как точно да даде. Който не успя да покаже на какво е готов. Който не позволи на разума нито за миг да се му се противопостави. Който изведнъж спря да бъде остроумен и весел. Който се задушаваше в мислите си. Който задушаваше и другите. Който се направи на шут, въпреки че си бях обещал никога да не правя това. Който изобщо не можеше да чете между редовете. Който почти разруши едно невероятно ценно за мен приятелство. Той бе онзи, чиято искреност го караше да си противоречи и да си нарушава обещанията. Който бе истински. Но лош без да има и една лоша мисъл. Който все пак успя да бъде искрен и когато пожелаваше късмет. Който се надявам да не се върне. Който беше резултат на една празнота. Който причини две по-големи такива. За съжаление само едната у мен. Който все пак ще ме навестява всяка вечер… Защото бе част от мен. Той не оправдава нищо. Той не оправдава мен.

Имам да кажа още много неща. Които не се отнасят само до него. А и до нея. Но вероятно няма. Дължа малко мълчание.

Утре (или по-скоро днес) всичко малко или много ще си бъде по старому. Свърши сесията. Връщам се на работа. Малко ми липсваше да си призная ;). Започва и новия семестър. Пак ще трябва да лавирам между малкото време за лекции. Пак ще трябва да жертвам посещенията на някои предмети. Пак ще влея малко рутина в напоследък разбърканата си програма. Мисля, че точно това ми е нужно поне за малко. Нужно ми е да има какво да запълва времето и мислите ми. Знам, че рутината е често пагубна. Знам, че съвсем скоро ще я проклинам като селянин градушка. Знам, но сега искам нея поне за малко. Нямам навика да желая нещо за кратко. Остава ми да се надявам, че няма да се пристрастя от една доза…