На ИББ чух една песничка, чийто текст знаех много добре, но не знаех кой я изпълнява. На връщане към къщи много ми се дослушаха Maiden. След като се прибрах за малко да тръгна да им търся дискографията. И за малко да я намеря. Но ми дойде друга идея. Barry White. Третата песен ми звучеше познато. Онази от ИББ. Just the way you are.
I don’t want clever conversation
I don’t to work that hard
I just want some, someone to talk to
I want you just the way you are.
Снощи на люлките се запознах с Асен. Не, не с този Асен – и той беше там, но него си го познавам :)
Асен е на шест и половина. Баба му е била състезателка по лека атлетика, хвърляла е чук. Същата тази жена назовава шоколадовите лакомства „щракулки“ и „благунки“. Карал е мотор. Преместил се е от една в друга детска градина, защото ги карали да пишкат в гърнета. Понякога спи следобед, а понякога – не. Може да се люлее прав и то доста нависоко и смея да твърдя – професионално. Обича да се шегува. Знам го от опит. Приведе убедителни (поне тогава така ми се сториха – да си призная не си ги спомням) емпирични доказателства, че сеното е живо. Когато се опитах да го напусна под предтекст, че приятелите ме чакат и ще им бъде мъчно той каза: „На мъжете никога не им е мъчно“. „Ама там има и жени…“. „Пфу! Жени…“. Не отговорих нищо. Не ми повярва, че съм на 20 и половина. И с право, според мен.
Асен говореше много мъдро, много смислено, от него струеше искреност и чистота. В момента след този, в който ми казваше, че е карал камион, голям колкото планина, той вече се смееше и си признаваше, че ме е излъгал. Но просто се шегуваше с мен. Целият ни разговор беше една голяма шега, от която научих много много. Не ме притеснява толкова факта, че едно шест и половина годишно момченце може да говори по-смислени думи от мен. Страхувам, се че ще стане като нас. Голям. Все така кален, но вече не по колената, а отвътре.
Двайсет и половина, делено на шест и половина, е три и мъничко отгоре. Повече от двадесет и половина, делено на шест и половина, е повече от три и мъничко отгоре.
Днес с Дени правихме нещо като опити да решаваме задачи в Борисовата градина. Някои от лилиите бяха цъфнали. Даже поснимахе.
Вечерта – Tortilla Flatt във Fans. Почти целият танцувалник беше съставен от познати. Радостно-щастливо ми беше. Елен носи немалка вина.
Музиката е музика, сънят си е сън. Накратко – музиката си е музика. Музикалните оргазми са хбаво нещо.
След Fans – малко билярд с Катя и Пенчев и сега жалки опити за сън преди…
Животът е хубав. Не само заради двата невероятни дни в Горна. Или само заради двата невероятни и забавни дни с Васко и Хрис, прекарани в писането на проекта по Мрежова сигурност. Или пък само заради невероятната вечер във Fans, докато слушахме Ювиги.
It’s a beautiful life, oooh
I just wanna be here beside you
Заради хората около мен е.
Наистина.
П.П. Невероятно готино е да ядеш ориз с пръсти.
Странна нощ. Така и не успях да си дочета лекциите по КАрх (за които много, много благодаря). Вместо това прочетох последната три-четвърти страница от „Пикник край пътя“. След това се оставих в ръцете на размишленията и на невероятната музика по радио 1. Минаха почти пет пъти по половин час оттогава…
И още не съм сигурен. Дали два пъти по седем е 12 или 22. Но си имам утеха. И малко тъга. И много топлина.
Идеален повод да погледнем живота от по-светлата му страна. Хайде!