Снощи на люлките се запознах с Асен. Не, не с този Асен – и той беше там, но него си го познавам :)
Асен е на шест и половина. Баба му е била състезателка по лека атлетика, хвърляла е чук. Същата тази жена назовава шоколадовите лакомства „щракулки“ и „благунки“. Карал е мотор. Преместил се е от една в друга детска градина, защото ги карали да пишкат в гърнета. Понякога спи следобед, а понякога – не. Може да се люлее прав и то доста нависоко и смея да твърдя – професионално. Обича да се шегува. Знам го от опит. Приведе убедителни (поне тогава така ми се сториха – да си призная не си ги спомням) емпирични доказателства, че сеното е живо. Когато се опитах да го напусна под предтекст, че приятелите ме чакат и ще им бъде мъчно той каза: „На мъжете никога не им е мъчно“. „Ама там има и жени…“. „Пфу! Жени…“. Не отговорих нищо. Не ми повярва, че съм на 20 и половина. И с право, според мен.
Асен говореше много мъдро, много смислено, от него струеше искреност и чистота. В момента след този, в който ми казваше, че е карал камион, голям колкото планина, той вече се смееше и си признаваше, че ме е излъгал. Но просто се шегуваше с мен. Целият ни разговор беше една голяма шега, от която научих много много. Не ме притеснява толкова факта, че едно шест и половина годишно момченце може да говори по-смислени думи от мен. Страхувам, се че ще стане като нас. Голям. Все така кален, но вече не по колената, а отвътре.
Двайсет и половина, делено на шест и половина, е три и мъничко отгоре. Повече от двадесет и половина, делено на шест и половина, е повече от три и мъничко отгоре.