из дневниците на един незнам-си-какво

Няма златна среда.
Рядко си правя равносметки. Поне рядко са осезаеми. За мен обощенията не са някакво действие, а един процес. Почти неумиращ. Разбира се вкараването на големи блокове спомени и мисли в ред е неизбежно. А понякога е и необходимо.

Не. Това няма да бъде тази голяма равносметка. Нищо не ми пречи да си помечтая за ден-два в планината, сам – с малко хубава музика, за да я направя [голямата равносметка]. И още няколко дни по същите места с приятни хора около мен за да се убедя, че е имало смисъл да я правя.

Искам само да си кажа някои неща. Разпокъсани. Неясни, може би. Неподредени и хаотични.

Станал съм немалко самокритичен напоследък. В общия случай с право. Нещо ми се изплъзва. И не е дребно или маловажно. Никак.

Въпреки, че навярно е извън моя контрол все пак си се чудя. Дали пък не е време да порастна?

Ще се опитам да обещавам само неща, за които не само съм готов да дам всичко от себе си да изпълня, а такива, които ще изпълня.

Мамка му. Не мога да се сърдя на хората.

Твърде рядко успявам да кажа нещо приятно в труден за някой друг момент.

Няма да си изреждам недостатъците, защото трябва и да спя. Струва ми се, че на въпроса отговорът е не, въпреки раните, които е причинило това на мен, а и на доста други хора около мен.

Твоят коментар