Седя си тук и си гриза останалата (вероятно долна) половина на моркова ми за обяд. Не, не съм ял само морков на обяд. Всъщност от доста време насам ядох вкъщи. Е, просто спагети, но все е нещо. Взех си един сос Dolmio Bolognese с допълнително гъби, който (разбира се в комплект с малко спагетоподобни, полуготови, средно дълги, почти цилиндрични нещица) ме върна в играта на отвори очички след петнадесет часовия сън. После докато си правех дългия списък с нещата, които няма да свърша днес, защото никак не ми се работи Пенчев ме измъкна на кино.
Гледахме Wedding Crashers (сега нито помня как се казваше на български, нито ми с рови (за времето, за което написах предната забележка, можех спокойно да проверя как се казва на български и да не се правя на интересен, обаче с тази втора забележка изгубих още време, така че хептен няма да тръгна да проверявам)). Нещо като романтична комедийка. Не точно тийн, а по-скоро от онези тийн-но-за-малко-по-дърти-и-изкуфели филмчета.
Налапах въдицата. Беше толкова непретенциозна и плоска лентичка, че чак ми подейства. В остатъка от вечерта бях някак мълчалив (поне с мен, ако съм ви приказвал – това е съвсем, съвсем друго) и замислен. Не ми се случва за пръв път да не знам къде се намирам след подобни филми. Сигурно затова продължавам да ги гледам, но рядко и с мярка.
Морковът свърши. Сега ми е леко на душата. Всичко изглежда лесно и просто. Поне до утре (бел.ред. днес), когато отново ще направя всичко по силите си да го върна в нормалното му състояние: сложно, трудно и необяснимо.
Маймуната ме гледа умно, а аз ѝ се усмихвам тъпо. Приятни сънища и на теб :)
Снимката е от 