Category: разказвам

Ох, какъв ден. След снощните словесни лъкатушения по никое време на сутринта и даже до късно следобед не бях най-адекватния човек на земята. След това обаче, едно по едно нещата започнаха да си идват на мястото. И живинката се върна. И настроението… Вместо на тест по мрежова се разходих по центъра. По къс ръкав в дъжда, с торбичка череши в ръце. Послушах майка ми за черешите и не сбърках. Дойдоха ми много добре. Огромна група деца пееха химна около „Св. Седмочисленици“. Бяха страшно гръмогласни и който минеше спираше и се заслушваше. Някои, като мен даже и припяваха. Свежест. Свежест. Бързо и ефективно пролетно почистване на съзнанието ми.

В един момент реших да си намеря сладкарница. Изборът ми не беше от най-подходящите, но нейсе. Почетох и по едно време се появи Лили (Flash-овица, дано не се обижда от етикетчето :) ) и с нея слязох до Дондуков. После – на ИББ. Бобсън разказваше на всички един много весел виц за КГБ. Абе – весело както винаги.

Прибирането…С Хрис, Пенчев, Катя и Пейо – пеша. Дъжд. Бонбони за усмивки. Парк. Таралеж. Пазене на равновесие по релси. Охлюви. Метро. Иху-аху. И лека нощ, че денят пак се очертава тежък…

Днес на връщане от работа си купих кутия сладолед. Знаех, че в хладилника имаше шоколад. Нямах настроение за нищо. Половината сладолед остана. Хладилникът ни не умее да замразява. Не исках да се топи… Но се стопи. Лежах и си слушах точно онова албумче на Король и Шут. Просто ей така, лежах и си слушах… И не се опитвах да не мисля за нищо. И без това нямаше да се получи.

Не мисля, че скромните ми усилия всичко да си бъде почти постарому, почти като през онзи безоблачен декември, са отишли напразно. Може би се лъжа, но не бяха само мои.
Не очаквам нищо повече от тази малка утопия. Нищо повече от онова спокойствие и разбирателство. Наистина нищо повече. Макар и това да е много…

Така и не научих имената на песните им. И никога не прочетох текстовете им. Чиста музика, отделни дочути фрази, тембър на гласа. Достатъчно ми е.

Съботата започна доста припряно. Сякаш бях забравил за извънредното упражнение във ФМИ. А точно то беше първото хубаво нещо в дългия ден. Срещите с първокурсниците стават сякаш все по-приятни. И някак задушевни… И весели. Ще ми липсват лятото. Особено тези като съботната, които се проточват във времето. Особено ми се зарадваха на мечетата, които носех. Започвам да разбирам много добре, макар все още да определям за принципно грешно, поведението на някои хора, на някои лекции…

От ФМИ тръгнах надолу през Лозенец. Не, че си нямах работа, но слънцето има силна и нежна ръка. Хваща те и те тегли надолу. От цялото пакетче ми бяха останали само три мечета. Едно малко момиченце, което срещнах с майка си, отговаряше на името Уилма. Майката ми се разсърди, когато се разсмях при произнасянето на името. „Какво смешно има, а?“ Стигнах до едно училище. Инстиктивно обърнах глава към мястото, от което идваше детската глъчка. Преди погледът ми да достигне до площадката срещна този на едно момиче, което седеше точно до портала на двора, с тъжен поглед и бира в ръка. Направих още една крачка и се спрях. Върнах се и ѝ подадох едното мече. Тя като че ли се усмихна, а аз продължих надолу. Чух едно звучно и плътно благодаря зад гърба си. Не се обърнах. Струва ми се, че беше много красива, макар и съвсем обикновена.

Този ден София беше твърде дружелюбна. И пейките в парка. И оживените улици. Даже някои от хората…

В един момент слънцето се оказа от другата страна на решетките на прозорците ни. Трябваше да се учи асемблер, да се пише проект. Всъщност доста интересно, но не беше уцелило момента да заяви присъствието си. В един момент Евгени спомена, че Сигнал ще свирят в Маската тази вечер. Първа реакция: „айде!“. Отговор: „мне“. Погледжане на мигащото icq: „Хрис: една маска?“. В първия момент не зацепих. После даже май се опитах да увъртам. XMMS-а и избраната от него следваща песен – „Ангелски лица“ не ми оставиха свободно пространство за увъртането. Трябваше да минем през Строежа да вземем Пенчев, Велин и Жоро. В Строежа видях Дени. Мече номер две. На групата от Строежа сякаш не ѝ се тръгваше, но все пак някои бяха излезли специално заради Сигнал. И същите тези отидоха на Сигнал.

Не. Това това мога да го опиша с думи. Никога не ме е бивало да описвам нещата с думи. Усещането за тази вечер и за музиката ще е живо още дълго време. Под дълго имам предвид наистина дълго. Сигнал.

Една от многото мисли, които минаха през главата ми беше: „Ще остана тук“.

Билярдът преди лягане не мисля, че е вреден. Особено щом в Billy-то ни чакаха Пенчев, Катя, Емо Василев и Жоро. Само дето там не сервират закуска :)

Мече номер три още е в джоба на ризата ми. Не е накзано, но просто не го дадох на когото си бях намислил. Знам защо.