Животът ти трябва да е като игра на тенис на маса.
Запращаш любимото си топче към някого отсреща. Или към стена. Топчето може да се върне леко и ти удряш пак. Топчето може да се върне неспясяемо и колкото и бързо да скочиш не успяваш да го хванеш. Топчето може да се върне много фалцирано и посоката му хич да не е ясна. Топчето може и да не се върне.
Но ти не правиш така. Вкопчваш се за топчето. Държиш го на топло и сигурно в скута си. Страх те е без него. Страх те е, че ще е скучно да го връщаш до безкрай. Страх те, е че няма да може да го хванеш. Страх те е, че ще се върне твърде различно. Страх те е, че няма да се върне.
Един ден стискаш топчето твърде силно и то се чупи. Или по-лошо – забравяш го на дъното на чантата си, затрупано с ключове и касови бележки.
10 replies on “Пинг-понг”
Като пясъка, колкото повече го стискаме, толкова повече го изпускаме. Имаше такава мисъл, ако искаш да го задържиш трябва да го носиш с отворена ръка.
Добре казано…
Страхът подтиква към много неща, дори ограничаването на свободата на близките ти хора :|
Много красиво и изчистено е казано, мисля че всеки има какви изводи да си направи, след като прочете това.
Силни думи, наистина.
Казаното от @Живко също ми хареса като пример.
Трябваха ми 40 години, за да схвана ето тези простички неща. Браво на теб, че си успял по-рано. И че така добре си ги описал с аналогия.
Щастието не е да притежаваш топче, щастието е играта с него…
Страхотна метафора :) .. с известна доза динамика. По мои наблюдения случайте са само един и половина :) – да го получиш фалцирано или да си го държиш на скрито, което е едно от следствията на първия случай. Тъй че всичко започва от първия пропуск на първия фалц, тогава човек трябва да разбере че не той не може да играе, ами че ако топчето не се фалцираше играта нямаше да съществува, защото щеше да е скучна като тази без топче … а иначе топчета под път и над път :)
Удоволствието за истинския играч, е в овладяването на колкото се може повече от безкрайното разнообразие движения на топчето и живота! А щастието: самата игра – живот!
Да, доста по-страшно е да го забравиш, отколкото да го счупиш. Забравата е най-страшното наказание
Много интересни мисли – не очаквах от Николай Бачийски, човекът-wordpress да има такъв философски блог :) Не че програмирането изключва философията, напротив. Поздравления!
Само ше споделя, че общуването е като игра на пинг-понг – ако си твърд и безкомпромисен като стена, топчето винаги ще отскача от теб, ако си мек (или се усмихваш меко), то ще се задържа повече при теб. Ако пък си подвижен и жив като вода, то ще се носи по повърхността или ще потъва в теб, но ще има комуникация. Важното е да се усмихваме :-)