Докато погледът ми се плъзгаше по редове като return t.LeftTree().empty() && t.RightTree().empty() мислите ми бяха съвсем другаде. Лутаха се между песните на Hole и Ennio Morricone, купчина мои спомени и купчина мечти за бъдещето.
Спомените бяха топли. Мечтите – от тези, които няма да се сбъднат.
Винаги съм смятал, че истинските мечтите живеят заради самите мечти. Те живеят не за да се сбъдват. Съзнанието ми отказва да ги идентифицира като такива в противен случай. Иначе са просто цели, рехави желания… Точно мечтите ме карат да ставам с усмивка сутрин понякога. Да не обръщам внимание на дребните ежедневни глупости, да се опитвам да не обръщам внимание и на едрите ежедневни глупости.
Напоследък мечтите ме избягват. За радост понякога успявам да ги примамя с малко шоколад, желирани мечета или срещи с усмихнати и топли хора. Понякога не успявам… И упорито си вървя към северната звезда…