Снощи се върнах към позабравената петъчна вечерна разходка. Из центъра. Сам. Измъкнах се от дългите ръце на малките, тъмни и леко мистични улички точно навреме за макаронена салата и малка пица в Торонто преди да затворят. Вечерта не послушах един приятелски съвет и не си легнах, когато му беше времето. Вместо това си облякох нещо топло и гледах отново Небеса. Още си спомням кристално ясно първия ми досег с този филм. Снощи не беше много по-различно.
Доста по-късно умората си каза думата и на средата на „Прасчо“ се събудих с глава върху клавиатурата…
Има нещо в такива вечери. Не е нещо много хубаво. Сякаш не е и нещо лошо. Обичам ги. Обичам смесицата между почти мъртвешко спокойствие и влудяваща тръпка. Нещо пристрастяващо е…