Честита Нова Година!
Пожелайте си нещо. Повярвайте си, че го искате. Аз пък вярвам, че го можете.
И си го сбъднете…
П.П. Разказите за дните по времето на downtime-а на debian-а ще се повявят след няколко дни. Сега съм в най-лошия момент на интернет абстиненцията и не искам да прекалявам.
Не ми се пише, нещо. Но за сметка на това ще кажа, че за два-три дена се появиха (главно от нищото ) 20-тина (повтарям – двадесетина) нови български блога.
Хубавото е, че все повече хора, далеч от айтито блогват. В дневниците започва да се усеща един малко по-човешки, нехакерски, нелинукски, не phpски отенък. Блогът ще си дойде на мястото – място където да виреят спорадичните и систематичните мисли на хората. Малък излаз към големия свят. Нещо лично, което да е същевременно ужасно общо. Блогърите ще завладеят света…
Малка почивка от сантименталността и утопичността.
Лошото обаче е, че все повече хора, далеч от айтито блогват. Ей, шшш, това си е запазена територия. Това, че google (блоггър/блогспот) ви дават готов блог (блогспот = 22% от всички в горния списък) не значи, че морковите се ядат с обелките. Блогове ще започнат да имат всички. Доста от тези всички ще проимат под сериозен обществен натиск и няма да пишат с желанието, с което пишем ние сега. Е, разнообразни ще са, но ме е страх, че ще изчезне малко от очарованието, което сега носят блоговете със себе. Мне, не ме е страх – сигурен съм.
Дано все пак да е за добро…
Събота вечер, когато се прибрахме с Данчо в Горна си хванахме такси. Имаше багаж. Шофьорът имаше от онези, напоследък доста популярни свирещи-mp3 системки aiwa в колата. На немалкото ѝ екранче се изписва името на песента и името на албума. Е в нашия случай те бяха съответно Metal Militia и Kill’em All. След като оставихме Данчо и баща му си поговорих с таксиджията.
Много ясно, че не си виждал други да слушат Металика. Всички са бастуни…
Това ми каза той. И също:
Дъщеря ми е на 17. Слуша Цепелин, Юрая и Джудас…
.Днес пак ми се наложи да се возя на такси. В София. Отново мъж на средна възраст. 20 минути. Не знаеше английски, но доста успешно се справяше с текстове на Бон Джоуви, Фил К0линс и Форинър. Беше учтив и надлежно ми върна оставащите 28 стотинки ресто. По-скоро ми ги предложи.
Докато бяхме в Орешака преди време, Жоро Скелета ми каза нещо. По моята скромна преценка – мъдро:
Независимо колко си богат, колко добра работа имаш, колко си умен или учен – ако се наложи трябва винаги да си готов да подкараш таксито.
Не съм убеден дали аз съм готов. За няколко дена обаче успях да се убедя, че има свестни хора, които са били готови.
Реших малко да си разнообразя лекционното ежевечерие. От любопитство, и не само, реших да придружа Хрис на малко-по-така мероприятие.
Дебат на тема „Студентите нямат място в политиката“, организиран от go SU. В ректората.
Политика? Дебат? Аз съм си редови информатик. На пръв поглед далеч от тези неща. Не знам какво е гражданско общество. Не знаех, че в доста от чуждите парламенти одобрение и недоволство се изразяват чрез тропане с ръка по масата и съскане.
Всъщност слушането на дебата ми достави удоволствие. Даже се усмихнах няколко пъти. Всички бяха в резултат на нещо остроумно. Мръщих се на клишетата, но признавам, че могат често да бъдат по-убедителни от веселите, небрежно одухотворяващи фразички.
Трудно ми е да кажа какво мисля по темата. Не съм бил член на партия и не знам какво и изживяването. Имам странното чувство, че няма и да разбера, но простичко казано – който иска да се занимава с политика – няма голям избор (същото важи и за другите професии между другото, за информатиците, за разни други…) , ако пък няма намерение в общия случай един млад човек може повече да загуби – било то нерви, обществено одобрение, доверие на бъдещи работодатели или някой и друг идеал… За последното май най-много си струва да се съжалява :) Знам, че съм го казвал и друг път, но чинно да повторя прозорливия човек, който го е казал: Идеализмът предшества опита, цинизмът го следва.
Забелязах, че политическите ми възгледи са твърде размотани наляво, надясно и днес намерих един Политически компас, който след малко разклащане (разбирай тест) завъртя стрелката си в най-неочаквана посока.
Last, but not least… организаторите май се справиха по-добре отколкото трябваше. От материална гледна точка – прожектор, вино, официално облекло, приятна зала, фотоапарати, чаши за виното. Свободно реещите се идеи и иницативност, които бяха събрани също бяха похвални. Даже повече от разните постери и алкохоли…
Водим живот на навиците. Почти цялото ни всекидневие е един голяям навик.
Не трябва да навикваме към приятните моменти. Просто в един момент спират да бъдат толкова приятни.
Също не трябва и да прекраваме и твърде много време с хората, с които понякога ни се иска. Просто в един момент свикваме с тяхното присъствие и магията изчезва.
Тези, които нямат навика да мислят по толкова екзистенциални въпроси (например Малкия Никола) биха казали просто:
Луизет е чудесна и като пораснем, ще се оженим.
Бие страшни дузпи!