тих

Навън тихичко валеше.
Съзнанието трудно правеше разлика между унеса от спокойния си сън и случващото се в изпълнената със звука от далечното ромолене стая.
Влетя пеперуда. Красива. Нечовешки красива. С нея долетя и мисълта. Спокойна, самоуверена, с мънички стегнати крилца. Не по-малко красива от нейната придружителка – пеперудата. Бедното, слабо и объркано съзнание не успя да им устои. Не се и опита. Те го понесоха на крилете си. Хвърляха ту близки, ту от километри погледи на света. Смееха се. Искрено. Съзнанието успяваше само да се усмихва. Меките и нежни капки отмиваха първите наченки на тревога и държаха ръката на топлата усмивка, за да не забегне. Всичко беше толкова истинско…

…но тихият дъждец спря.

Твоят коментар