онзи

Най-после един човек бе наистина искрен с мен. Не го очаквавах. Заболя ме. Но трябваше.

Ролите малко се разменят. Защото онзи Николай си отиде. Онзи, който беше искрен до болка. Който се появи изневиделица. Особено за мен. Който искаше. Да – искаше. Който искаше нещо невероятно просто и с невероятна лекота успяваше да го прави невероятно сложно. Който беше готов да даде двойно повече отколкото искаше. Който не знаеше, обаче какво и как точно да даде. Който не успя да покаже на какво е готов. Който не позволи на разума нито за миг да се му се противопостави. Който изведнъж спря да бъде остроумен и весел. Който се задушаваше в мислите си. Който задушаваше и другите. Който се направи на шут, въпреки че си бях обещал никога да не правя това. Който изобщо не можеше да чете между редовете. Който почти разруши едно невероятно ценно за мен приятелство. Той бе онзи, чиято искреност го караше да си противоречи и да си нарушава обещанията. Който бе истински. Но лош без да има и една лоша мисъл. Който все пак успя да бъде искрен и когато пожелаваше късмет. Който се надявам да не се върне. Който беше резултат на една празнота. Който причини две по-големи такива. За съжаление само едната у мен. Който все пак ще ме навестява всяка вечер… Защото бе част от мен. Той не оправдава нищо. Той не оправдава мен.

Имам да кажа още много неща. Които не се отнасят само до него. А и до нея. Но вероятно няма. Дължа малко мълчание.