Categories
разказвам

една събота…

Съботата започна доста припряно. Сякаш бях забравил за извънредното упражнение във ФМИ. А точно то беше първото хубаво нещо в дългия ден. Срещите с първокурсниците стават сякаш все по-приятни. И някак задушевни… И весели. Ще ми липсват лятото. Особено тези като съботната, които се проточват във времето. Особено ми се зарадваха на мечетата, които носех. Започвам да разбирам много добре, макар все още да определям за принципно грешно, поведението на някои хора, на някои лекции…

От ФМИ тръгнах надолу през Лозенец. Не, че си нямах работа, но слънцето има силна и нежна ръка. Хваща те и те тегли надолу. От цялото пакетче ми бяха останали само три мечета. Едно малко момиченце, което срещнах с майка си, отговаряше на името Уилма. Майката ми се разсърди, когато се разсмях при произнасянето на името. „Какво смешно има, а?“ Стигнах до едно училище. Инстиктивно обърнах глава към мястото, от което идваше детската глъчка. Преди погледът ми да достигне до площадката срещна този на едно момиче, което седеше точно до портала на двора, с тъжен поглед и бира в ръка. Направих още една крачка и се спрях. Върнах се и ѝ подадох едното мече. Тя като че ли се усмихна, а аз продължих надолу. Чух едно звучно и плътно благодаря зад гърба си. Не се обърнах. Струва ми се, че беше много красива, макар и съвсем обикновена.

Този ден София беше твърде дружелюбна. И пейките в парка. И оживените улици. Даже някои от хората…

В един момент слънцето се оказа от другата страна на решетките на прозорците ни. Трябваше да се учи асемблер, да се пише проект. Всъщност доста интересно, но не беше уцелило момента да заяви присъствието си. В един момент Евгени спомена, че Сигнал ще свирят в Маската тази вечер. Първа реакция: „айде!“. Отговор: „мне“. Погледжане на мигащото icq: „Хрис: една маска?“. В първия момент не зацепих. После даже май се опитах да увъртам. XMMS-а и избраната от него следваща песен – „Ангелски лица“ не ми оставиха свободно пространство за увъртането. Трябваше да минем през Строежа да вземем Пенчев, Велин и Жоро. В Строежа видях Дени. Мече номер две. На групата от Строежа сякаш не ѝ се тръгваше, но все пак някои бяха излезли специално заради Сигнал. И същите тези отидоха на Сигнал.

Не. Това това мога да го опиша с думи. Никога не ме е бивало да описвам нещата с думи. Усещането за тази вечер и за музиката ще е живо още дълго време. Под дълго имам предвид наистина дълго. Сигнал.

Една от многото мисли, които минаха през главата ми беше: „Ще остана тук“.

Билярдът преди лягане не мисля, че е вреден. Особено щом в Billy-то ни чакаха Пенчев, Катя, Емо Василев и Жоро. Само дето там не сервират закуска :)

Мече номер три още е в джоба на ризата ми. Не е накзано, но просто не го дадох на когото си бях намислил. Знам защо.

Categories
аз

northern star

Докато погледът ми се плъзгаше по редове като return t.LeftTree().empty() && t.RightTree().empty() мислите ми бяха съвсем другаде. Лутаха се между песните на Hole и Ennio Morricone, купчина мои спомени и купчина мечти за бъдещето.

Спомените бяха топли. Мечтите – от тези, които няма да се сбъднат.

Винаги съм смятал, че истинските мечтите живеят заради самите мечти. Те живеят не за да се сбъдват. Съзнанието ми отказва да ги идентифицира като такива в противен случай. Иначе са просто цели, рехави желания… Точно мечтите ме карат да ставам с усмивка сутрин понякога. Да не обръщам внимание на дребните ежедневни глупости, да се опитвам да не обръщам внимание и на едрите ежедневни глупости.

Напоследък мечтите ме избягват. За радост понякога успявам да ги примамя с малко шоколад, желирани мечета или срещи с усмихнати и топли хора. Понякога не успявам… И упорито си вървя към северната звезда…

Categories
разказвам

разни поредни

Вечерта на първи юни се прибрах спокоен у нас, седнах на компютъра, но… монитора не пожела да проработи. Мишо и Евгени си пишеха някакви проекти, така че завърших детския празник с детска книжка и в леглото.

Вчера гонихме цял ден разни ватърно-мелничави проблеми на работа и нямах време да се обърна почти. Прибрах се по никое време, с почти никакви сили, но пък с удовлетворение от решените проблеми. В една от почивчиците от безбройните пускания на ab си попромених старото сайтче. Нов шрифт, доста повече title-и, някой и друг променен текст. За половин час толкова…

Сега чета разни измишльотини на Магда. Никак не ми е приятно, но честно казано не искам Магда да изпонакъса моята група, а в понеделник имат контролно. Въпреки, че през този семестър разказах доста неща не по начина, който аз исках, смятам, че компромисът беше разумен. Глупав клас за дървета и „голяма честворка“ в замяна на малко заявка за мислене и макар и не толкова близка – среща с „истинския свят“. А и един кабел как ми се опъна преди малко… Ръждясал съм. Трябва да зачестя сеансите в локалната мрежа. Много дини… А колко и се търкалят мен и чакат да ги взема… Май пак почнах с оплакванията. Лека нощ.

Categories
разказвам

без думи

Mom, I think I see in the future!

Накратко – познах, че вчера (или когато всъщност беше беше първи юни :) ) ще бъде хубав ден.
Всички бяха усмихнати.
Май и аз даже…
Обичам шоколадови пурички.
Лекцията по мрежова сигурност беше много приятна.
На ИББ също беше много весело.
Прибирането вкъщи също беше много много весело.

Нямах нужда да кажа и една дума през целия ден. Всичко мина бързо, леко и някак радостно. Без да прекалява.

Categories
аз свят слушам

show must go on

Детство мое, реално и вълшебно,
детство мое, така си ми потребно.
Все се мъча света да обгърна
яхнал пръчка при тебе да се върна.

Ах в юмрук ръждив петак да скрия
пак със кучето да вдигна олелия,
пак с пипер да поръся филия
от хляба чер.

Детство мое, на ръст едноетажно,
детство мое, за мен така е важно,
щом студено ми стане да мога
да се взема от детския огън.

Все се мъча света да обгърна,
яхнал пръчка при тебе да се върна,
всеки ден по една дяволия
да е от мен.

из филма „Неочаквана ваканция“

Дъждът спря. Първи юни е. Да. Денят на детето. Дали да се чувствам поздравен? Дали детето в мен, което живее в един мъничък свой свят, не е мутирало в чудовище, криещо се зад миловидна усмивка? Дали ще разбера ако е така? Дали изобщо го има, или просто е плод една от тези лъжи, толкова често повтаряни, та са се превърнали в „истина“? Дали изобщо го е имало? Дали Чаплин е прав? Докога всичко е било непокварено и просто? Докога не е имало ключета, часовници и решетки на прозорците?

Дали въпросите без отговор са по-малко страшни от липсата на въпроси?

Днес ще бъде хубав ден.

Честит празник! На всички вас…